АРТЗОНА
ЧОВЕКЪТ - ТВОРЕЦ ИЛИ КОНСУМАТОР (ПЪРВО МЯСТО)
ЧОВЕКЪТ - ТВОРЕЦ ИЛИ КОНСУМАТОР (ВТОРО МЯСТО)
ЧОВЕКЪТ - ТВОРЕЦ ИЛИ КОНСУМАТОР (ТРЕТО МЯСТО)
ВДЪХНОВЕНИ ОТ „НОЕВ КОВЧЕГ“ НА Й. РАДИЧКОВ
ЛЮБОВТА, КОЯТО БЯГА ОТ ЧОВЕШКИТЕ СЪРЦА
Екипът на проект ,,Art- Ict-Ict Hope Adventure” благодари на всички петокласници, които се включиха в изработването на коледни картички! Весели празници!
СИМОНА ЖЕЛЕВА СИМОНА СОТИРОВА Полина ПЛАМЕНА КОЛАКСЪЗОВА
ПЕТРА ГЪРДЕВА АВЕЛИНА ГОЛУБЕВА КАТРИН НИКОЛОВА
СТЕЛА ТОДОРОВА ИВЕЛИНА ФОТЕВА ИВЕЛИНА ФОТЕВА ЕМИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИ ГЕОРГИЕВА ЕЛИЦА ШОПОВА КАЛИНА МИХОВА
ИВОН СТЕФАНОВА ИВОН СТЕФАНОВА СТАНИСЛАВ БОЕВ ВАЛЕРИЯ НИКОЛОВА
ЕВЕЛИНА КАРАМАНОВА УЛЯНА ЛЕФТЕРОВА ГРЕТА ДУЧЕВА
ПЕТТЕ КАРТИЧКИ,КОИТО ЩЕ БЪДАТ ИЗПРАТЕНИ ДО ПАРТНИРАЩИТЕ ДЪРЖАВИ ПО ПРОЕКТ ,,ART- ICT-ICT-HOPE ADVENTURE “ СА :
АВЕЛИНА ГОЛУБЕВА ИВЕЛИНА ФОТЕВА Полина СТЕЛА ТОДОРОВА
ВАЛЕРИЯ НИКОЛОВА
ЕСЕТО НА СТАНИСЛАВ ИЛИЕВ ОТ 11 Б КЛАС СПЕЧЕЛИ ВТОРА НАГРАДА В КОНКУРСА „БУРГАС – МОЯТ ГРАД“ – 2020 ГОДИНА
„ТАМ СЪМ ЦЕЛИЯТ АЗ….“, ХРИСТО ФОТЕВ
Бях започнал да пиша нещо – че съм Гларус момче – помните, Христо Фотев, нали – „Глас на гларус и аз осезавам/ тоя – целия свят... Там в Бургас…“. Аз съм Гларус момче и вярвам в словото. Мене и в най-зимната вечер ме намират гласовете на поетите от това райско кътче на Юга. Но после… Ако това е „да пораснеш“… После птицата проклета заграчи някак много силно и гласът ѝ избистри друг шум наоколо – написах: На площада бургаските вечери засвириха плач смешен… Опитваха се да припомнят имената на поетите – онези лудите, пияните, светлите, истинните, безсмъртните – но сред шума от неми гласове на слепи манекени. Знам, зловеща ирония, но много ме болеше. Гларус момчето, дето можеше да се вдига нагоре и да се надвесва като луна над площада с вечно пролетните крилати момичета, да лети след поетите…, се видя сред тежки стада и светът отдолу някак го принуди да си спомни за избитите гларуси, за с ножове в гръб насечени поети, за толупите, които не спират гълтат дюните и да отнемат парче по парче от хората брега… Ако това е „да пораснеш“… Този текст ме боли, пише се бавно – още не съм го довършил.
Глас на гларус прекъсна мисълта ми. Изведнъж закрачи към мен кривокраката птица и нахално съсна:
– Я се гледай, ти... Човек ли си?
– Извинете, бихте ли повторили? – що за въпрос, не вижда ли, как така ми говори…
Дали не ми се спи – сигурно ще да е това – да съм уморен, да съм в унес и сега да сънувам.
– Не чуваш, не вярваш, нали?- изрепчи се с презрение гларусът.
А аз се замислих: „Луд ли съм”...
– Не би могъл да бъдеш! – птицата прекъсна мисълта ми, а аз се изправих гордо срещу нея, с поглед отвисоко, изпъчих рамене и гърди и най-учтиво ѝ казах, че тя е лудата, щом се е осмелила да стъпи на земята редом до човека, да разговаря въобще с него, а да не е сред другите там пернати същества, които ровят из кофите за боклук и крадат закуските на деца и възрастни.
– Как не те е срам? Теб и твоите подобни – да се държите като бездомници? - остро ѝ заявих в лицето това, а и друго, че е нелепо надменна. Но тя размаха с крила, застоя се на нивото на сърцето ми и каза:
– Едно време и вие, хората ги имахте! – сякаш намекна за крилата, за сърцето, за самият Човек. Тя продължи:
– Бездомни ще сме! Съсипахте вий себе си и Юга! Вий себе си не щете, пък какво остава за нас! Къде се търсят днеска птици… Пък аз, че да падна ниско колкото тебе съм си луда, лудост си е, в смисъл, който ти отдавна си забравил. Човеко, чуй ме, обаче! Щом ме заговори, надежда има все още! Ела с мен! Последвай ме!
Реших се да го направя, какво можех да загубя, в крайна сметка – нали сънувам, всичко свършва, щом се събудя.
Летяхме заедно. Отгоре светът е толкова хубав, но натъжаваше ме мисълта:
Светът отвисоко
Красив изглежда
Но потопиш ли се надълбоко
Няма надежда
Написах тези стихове преди година. Как си ги спомних сега?
– И всичката тази хубост свята не виждате, рушите. Поне ти бъди част от идеала и със слова накарай ги градът да видят, гнездото си да обичат, да го пазят, да го спасят! - очи в очи го продума птицата. Накара ме да се замисля - как да го направя...
Светът под нас сякаш плуваше в цветове.
– Къде сме? - попитах аз.
– Тук сме, в Бургас! - трепна ѝ гласът.
Отгоре светът красив изглежда… Забравил съм – колко време съм бил долу?
– Тук са били родени едни от най-хубавите птици. Много бели врани. Много Човеци. Много слънчеви чеда. Ще те запозная с някого! – говореше птицата, а аз не тръпнех от особено желание да узная имената, но все пак ми беше интересно, макар и да смятах думите ѝ за пресилени.
– Станислав Илиев е той!
– И какво за него? – попитах.
– Не знам! Каза, че иска да те събуди! Събуди се.. Събуди се... Събуди се!!!
Събудих се.
Трябва да си довърша текста... Добре – ето го:
На площада бургаските вечери засвириха плач смешен
Припомнят ни имената им…
И какво ще изберем ние двамата Гларус-и-Момче? Къде ще си напишем имената? Че кой има нещо общо с тежките стада?! Ето, записваме:
Луди пияни светли истинни глупци безсмъртни... ще летим...
Александра Христова Каприева, IX „б“ клас, СУ "Св.св. Кирил и Методий", гр. Бургас
Печели поощрителна награда в ежегодния конкурс на тема „Бургас – моят град“ на Народно читалище „Асен Златаров 1940“ (плюс безплатен едногодишен абонамент за библиотеката в читалището, грамота и включване на текста в сборник с най-добрите творби от конкурса).
Александра има интересен творчески стил, досега не е участвала в литературни конкурси, обича да чете, а след отличаването ѝ се надявам да придобие смелост да участва и в други конкурси, както и да печели много награди. Във време, в което технологиите изцяло обсебват съзнанието на децата и вредят на тяхната креативност, заложена им природно, деца като Александра са безценни съкровища, а успехът им – радостта и удовлетворението за един учител.
Учител: Мария Тодорова
Бургас – моят град
Остров от спомени…
Море от преживявания…
И днес, когато се върне там, спомените сякаш оживяват…
Елена се разхождаше по алеите на морската градина в своя роден Бургас. Падналите листа образуваха красива пъстра пътека, но макар че навън грееше ярко слънце, беше студено. Когато се прибра у дома, я чакаше топъл обяд, направен лично от нейния съпруг. Елена вече бе в края на седмия месец и тъкмо излезе в майчинство, а така да обичаше да преподава история на своите ученици. Александър от друга страна сега започваше. Той бе един от най-добрите археолози в страната, сега неговата цел беше изгубеното съкровища на Св. Анастасия.
Една вечер влюбената двойка си седеше на удобния диван, разговаряха и пиеха чай. Елена започна да разказва за легендата на близкия до бургаския бряг остров – Света Анастасия. Изведнъж Алекс я попита дали вярва в него, тя с топлота в гласа отвърна, че му вярва и ще продължава да вярва в него, каквото и да се случи. Още на следващия ден археологът взе разрешителното за разкопки на острова. И двамата много се вълнуваха за това, което предстоеше.
Сутринта бъдещата майка отново се отправи към морската градина за есенната си разходка. Мина покрай Флората, където в момента имаше изложение на картини с есенни и зимни пейзажи, нарисувани от жителите на Бургас. Продължи напред. Сред рибарите по моста, които сякаш никога не го напускаха, седеше една жена. Енергията, която излъчваше, бе неописуема, бе магнетична. Елена вярваше в енергиите, вселената, Бог и съдбата. Видя, че старицата продаваше цветя и отиде, за да си купи. Жената я погледна и благо се усмихна. Взе три букетчета от есенни минзухари и ѝ ги подаде в ръката, каза, че са предназначени за нея и двете ѝ рожби. Елена ѝ обясни, че е в очакване само на едно дете, но въпреки това взе и трите букетчета. Жената се извини, отново се усмихна и започна да разговаря с рибаря до себе си.
Александър през това време беше на острова, за да избере перфектното място, откъдето с екипа си да започнат разкопките. Замисленият му вид изведнъж се промени – погледът му се спря на една жълта свещица – самотен есенен минзухар. Приклекна до него, понечи да го откъсне, но видя встрани малка дупка, скрита под един паднал дънер. Дупката не изглеждаше дълбока и реши да вкара ръката си в нея. Усети нещо, извади го и видя, че бе ключ, ключ с изключително интересна форма. Горната му страна беше като буквата "А", а надолу се спускаше като добре оформена вълна. Показа мястото на екипа си и така решиха от къде точно ще започнат с разкопките. Вечерта, след като Елена му разказа за случилото ѝ се днес с чудатата старица, той също ѝ сподели за невероятното си откритие. И двамата не можеха да повярват, че това се случва, бяха щастливи, че може би легендата е истина.
Вечерта Елена се събуди от остри болки в корема си, чувстваше ритането на детето си, но усещаше и още нещо. Притесни се и събуди Александър, за да отидат до болницата. По пътя и двамата родители не отрониха нито дума от притеснение. Не след дълго пристигнаха. Трябваше да я прегледа друг доктор, понеже нейната гинеколожка за съжаление беше извън града. Елена седеше неподвижно, а Алекс ѝ държеше ръката. Лекарят ги увери, че няма за какво да се притесняват. Взе ехографа и започна внимателно да го движи по корема ѝ. Вече бе минало доста време, а гинекологът не изричаше нито дума. Остави ехографа настрана, стана и излезе от кабинета. След малко се върна с още един лекар, за да потвърди видяното. Когато другият лекар излезе от стаята и останаха само тримата, докторът им обясни, че всъщност очакват две дечица. Обясни им също, че е имало проблем с апаратурата на нейния гинеколог и затова най-вероятно е станало объркването. Елена и Александър седяха и се гледаха безмълвни, когато изведнъж бъдещата майка започна да плаче със сълзи от радост. Прегърнаха се. Двойката беше спокойна и обнадеждена. Към пътя си за вкъщи разговаряха за това колко всъщност са щастливи и как ще има още един чифт краченца, които ще припкат по пода.
На сутринта искаха да отидат отново до морската градина и да потърсят старицата с невиждана енергия, за да ѝ кажат, че всъщност е била права. Елена я бе почувствала някак близка, въпреки че никога досега не я беше виждала. Александър също се съгласи, понеже вярваше на жена си безусловно. Стигнаха до мястото на срещата между жената и Елена. Морето оглеждаше спокойно в себе си замисленото небе. Когато видяха, че чудноватата жена я няма, попитаха един от рибарите дали знае къде е. Той изглеждаше объркано и им обясни, че вчера не е имало никаква старица, която да е продавала цветя. Въпреки думите на рибаря Елена беше сигурна, че е видяла старицата. Ако старицата не ѝ е продала цветята, тогава кой?
Мина месец от последната голяма разходка на Елена. Дойде декември и бе твърде студено за големи разходки, а и беше желателно да си почива, след като вече е в средата на осмия месец. Александър се грижеше за нея, от последния преглед на Елена разбраха, че очакват едно момиче и едно момче, и двамата нямаха търпение за деня, в който ще ги срещнат. Днес бе Никулден. Хората от целия град бяха в центъра, чакайки знатния час, в който ще пуснат светлините на голямата обсипана с играчки елха. Докато Елена и Алекс украсяваха елхата в дома си, както и целия си апартамент, бъдещият татко получи обаждане от екипа си, като му казаха, че са намерили нещо голямо и трябва да отиде. Въпреки протестирането на Алекс Елена да не ходи с него, тя отиде.
Качиха се на едно от частните корабчета и потеглиха към острова. Една лодка се връщаше и предупреди капитана, че има силен вятър и всеки момент ще се извие буря. Въпреки това Алекс и Елена настояха да продължат. Започна да вали дъжд, а вълните клатеха лодката, сякаш беше шамандура. Елена започна да усеща болка в кръста и корема си. Стягаше я на всеки 5 минути и траеше едва 30 секунди. Алекс се обади на екипа си да потърсят медицинска помощ на острова. Бурята се засилваше, както и контракциите на Елена. Изведнъж облаците се разпокъсаха и изчезнаха, морето стана гладко като тепсия. Александър и Елена бяха шокирани от това, което изживяха, но не и капитанът. Той се засмя и каза да благодарят на Св. Никола за поредното чудо, което е направил. След като Алекс се увери, че жена му е добре, го помоли да им разкаже Легендата за Св. Никола. "Преди много години – започна той –
на един богат търговец му се родили три дъщери. Той не се притеснявал, че като пораснат, няма да успее да ги ожени, защото имал много пари. След няколко години, когато дошло време да ги задоми, обаче нямал никакви жълтици, вече било трудно дори да се изхранват. Бащата бил много нещастен от това, което предстояло да предприеме, а именно да продаде една от дъщерите си. На вечеря той им казал за намеренията си и дъщерите му го разбрали. През нощта, щом си легнал и заспал, през прозореца някой подхвърлил кесия, пълна с жълтици. На сутринта търговецът не можел да повярва и благодарил на Бог за чудото. Така той омъжил едната си дъщеря и нямало нужда да я продава. На следващата вечер отново през прозореца влязла кесия с жълтици, достатъчна да задоми и двете му дъщери. Търговецът бил много щастлив и отново благодарил на Бог, но този път Бог му отвърнал, че не той му дава жълтиците. На другата вечер не заспал, а чакал този, който му подхвърля парите, да се появи, за да му благодари. Тогава отново през прозореца влязла кесия с пари, но този път старецът излязъл и видял образа на Св. Никола и успял да му благодари лично. Така след като вече задомил дъщерите си, той нямал нужда от пари и излязъл в морето да си хване риба, но се извила голяма буря, почти като тази, тогава лодката му започнала да се пълни с вода. Св. Никола отново видял, че човекът се нуждае от помощ, и запушил дупката с шаран, изчистил облаците от небето, а морето станало отново спокойно. "
Гласът на капитана още звучеше в съзнанието им, когато пристигнаха на острова. Контракциите на Елена бяха значително по-слаби, затова реши, че са Бракстън Хикс контракции. Слязоха на кея и се отправиха към разкопките. В далечината видяха хората от екипа да подскачат от щастие, най-разпален беше помощник-археологът. Когато се приближиха, видяха, че са изкарали огромно ковчеже, а ключът за него беше в Алекс. Той тържествено го връчи на Елена. Младата жена го взе и бавно отключи ковчежето. Всички бяха затаили дъх. В сандъка имаше кутия със стотици снимки, дневник, старо червило, руж, имаше също и една доста овехтяла рокля, както и много скъпоценни бижута. Всички скачаха и викаха от радост. Елена този път получи много силна контракция, която едва не я събори. Екипът доведе медицинската помощ, която Александър бе помолил да повикат. Вкараха жената в една от най-големите зали на острова. Лекарите се заеха с подготовката. Докато те се подготвяха, помощник-археологът се обади на 112, за да им изпратят още лекари. Всички се вълнуваха за това, което предстоеше, и споделяха щастието на бъдещите родители. Не след дълго на бял свят се появиха Никола и Анастасия. По време на раждането бяха допуснали фотографа, който бе назначен да заснеме незабравимия спомен от находката. Така остров Св. Анастасия се сдоби с още един величествен спомен, който щеше да разказва дълги години.
След няколко месеца, през пролетта, на острова се организира изложение на съкровището. Бяха изложени и снимките от раждането на Никола и Анастасия. Елена и Алекс бяха повече от щастливи. Докато се разхождаха из залата, за да огледат съкровището, нещо им привлече погледа. На една от снимките, извадени от сандъка, беше онази старица, старицата от морската градина, държаща букет от есенни минзухари в ръката си.
МАХАТМА ГАНДИ:
„БЪДИ ПРОМЯНАТА, КОЯТО ИСКАШ ДА ВИДИШ В СВЕТА”
Станислав Илиев, 11 Б
Дори да не вярваш, че живеем в мултивселена, че сме обкръжени от много светове, то всеки човек е съгласен, че има най-малко два свята в този живот- вътрешен и външен. И взаимодействието между тях е много силно. Обаче имаме контрол само над единия, а както ни учи стоицизмът- не трябва да се напрягаме за нещата, над които нямаме контрол. За това трябва да насочим вниманието си върху това, което можем да направим, върху което имаме контрол. За това е и много важно да овладеем себе си и своя вътрешен свят, да опознаем идентичността си, своите чувства и емоции, за да можем да подействаме непряко върху външния свят.
Може да вярваш, че сме енергия и тя ни движи и зарежда околността отвътре навън. Или си Божие чадо, което знае, че трябва да изгради добър себеобраз, чисто и невинен, за да достигне Рая (който можем да наречем идеалния външен свят като метафора). Може да си разумен човек, който знае, че чрез мислите си ние можем да създадем едно по-добро място, разчитайки на интелекта и разума, които също са вътрешен свят. Както виждаш, всичко се свежда до там, че колкото и да сме различни, то всъщност сме толкова еднакви.
Затова, ако искаш да промениш света, първо промени себе си. Чувал си го стотици пъти под най различни форми и образи. Но какво точно е светът и защо да го променяш, защо да бъдеш образец? Световете са много или малко, според това кого питаш. Всяка книга, всеки автор, човек, всяка дума, картина, израз, мисъл, звук е различен свят. Част от големият свят, наречен живот.
Това са множество сблъсквания на различни вселени, за това е много важно, въпреки въздействието на външните светове да умееш да запазиш себе си, своя личен свят, но ако искаш да се промени нещо в теб, трябва да допуснеш чуждият свят да проникне в теб. Да извлечеш от него „промяната, която искаш да видиш в света” (в своя свят, но и обратното също е валидно). И така - отвътре навън да действаш.
Защо да си образец, обаче? Изборът е твой! Може да си като Каблешков - „избухна една вечер тук/ и разклати всичко като тръбен звук./ Делото се почна и думата падна/ на земя из тайно за свобода гладна.” ( „Каблешков”, Иван Вазов) Или ще си като „децата” от произведението на Георги Господинов „Черешата на един народ” и ще пукаш с „черешовите листе”, ще гълташ „черешите с костилките” и ще викаш на дядо си да ти направи „черешово топче”, а той ще ти отвръща „и тази година дядовото/ няма да има априлско въстание”. Неща, актуални и днес със смисъла, който са вложили в образите авторите, актуални за тяхната епоха, но не само. Идеята е, че можеш сам да прецениш дали искаш: да бъдеш като Вазовия Каблешков, да събудиш народа „от сън дълбок”, щото вече с векове спи или се преструва, че е буден. Както и ти, ако избереш да си като множеството в „Черешата на един народ”, което задоволява своята потребност от това да бъде живо физически, не гладно. То преподава урока на съня и децата затова те търсят „Дядото”, който да промени света, да стори като „Каблешков” вместо другите. Затова и днешният свят, живот страда, вместо да погледне в огледалото и да събуди героиката в себе си, той гледа телевизора, новините, интернет и търси там.
А защо да променяш света? Отговори ми честно, дали ти харесва света? Навярно, не. Защото дори твоят личен свят да е красив в общия портрет на световете, общата снимка е грозна, сива. Не си длъжен да го правиш, сам решаваш дали ще бъдеш скот, послушен и ще правиш „компот” или ще пораснеш, както „народът порасте на няколко века”. Което изцяло зависи от вътрешния ти свят – там ли е свободата. Свободата, за която платиха висока цена, та да може днес свободно да спи народът, щото всеки знае - на изчезване са белите врани. Но все още ги има... Надявам се да се замислиш и да избереш да бъдеш промяната!
НОРМИ И НАРУШЕНИЯ
Гермеона Конкова, 11б
Ако човечеството не беше измислило правила за себе си, нямаше да оцелее. Факт е, че хората могат да съществуват само в процеса на взаимодействие помежду си. И тези взаимодействия трябва да се регулират по някакъв начин. Ето защо, естествено, в самото начало на развитието на човечеството са възникнали правила.
Първите норми на обществото - забранителни, а именно табу. Не може. Защо не?! Защото не може, точка. Иначе ще стане лошо. Спомнете си как отглеждате децата си - започвате точно с това. Всеки човек влиза в обществото, усвоявайки на първо място забраните.
Нормите изискват да се направи това и само така, според статута на човека. Такива са правилата на обществото. Нарушителите на тези норми се възприемат от обществото като заплаха за реда.
Въпреки това, не всички норми са толкова тежки, има препоръки и стимули, които предполагат избор. Например, има норма на Нова година, за да се сложи коледно дърво. Но ако не можете да го направите, нищо няма да се случи за това. Или - има, да речем, норма да се подарят на служителите на фирмата подаръци за празниците. Не е задължително, но е приятно.
Трябва да се помни, че социалните норми имат исторически характер, т.е. са променливи. Всяка конкретна норма е свързана с културата и нивото на развитие на дадено общество. Нарушаването на нормата винаги е придружено от отрицателни санкции. И стриктното изпълнение на нормите често (но не винаги) се насърчава, т.е. санкциите са положителни.
Струва ли си да се следват всички норми, приети в обществото? Това зависи от това какви са тези норми и дали те отговарят на изискванията на вашата съвест. Всички онези, които движат обществото напред, нарушават някои от неговите норми и създават нови, по-прогресивни. Мнозинството не винаги е право. В историята има хиляди примери за това.
В романа "Железният светилник" идеята на писателя е да покаже как този образ на "нарушителя" носи промяна под въздействието на новите идеи, на различните от очакваните пориви и избори на личността, как, макар и бавно, "нарушителят" в една или друга степен променя и другите - настъпва в обществения живот на патриархална Преспа. Промяната става възможна в романа благодарение на въведената система от герои нарушители.
Уплашен от гнева на бея, Стоян Глаушев напуска родното си село Гранче, престъпвайки крепостническите порядки. В същото време Султана го извиква от улицата и въпреки традицията и каноните в патриархалното мислене се омъжва за непознатия селянин. Талев е мотивирал психологически постъпката на Хаджи-Серафимовата внука с деликатното й положение в обществото — за богатите в Преспа тя е прекалено бедна, а за бедните е от прекалено знатен род.
Следващото "нарушение" на статуквото в романа е налагането и утвърждаването на селянина Стоян като майстор в преспанския еснаф под вещото ръководство на неговата жена, чрез което родът се легитимира в обществен план. Дръзката за патриархалното общество постъпка на тяхната дъщеря Катерина —да забременее от мъж, с когото не е минала под венчило — е следващият грях и отклонение от нормите на социума.
Естествено, най-голямото "нарушение" в текста на произведението извършва народът, който се изправя на борба с духовния поробител и постига първата си важна победа — построяването на църквата и изгонването на гръцкия наместник.
И накрая, мога да ви дам пример от личен опит. Ако детето е направило нещо погрешно, да предположим, че е счупило прозореца на съседната къща с футболна топка, тогава никой възрастен, който го отглежда, няма да каже, че детето е постъпило незаконно (въпреки че е така), малко е вероятно да го заплаши със съд. Напротив, на виновното дете ще бъде казано, че това не може да се направи, защото това не е добро, не е морално. Само така, на морално ниво човек може да внуши кое поведение е свързано с уважението към нормата и кое не; кое е добро и кое е зло.
Струва ли си да се следват всички норми, приети в обществото? Това зависи от това какви са тези норми и дали те отговарят на изискванията на вашата съвест.
КАКВО Е ДА СИ БЯЛА ВРАНА
Станислав Илиев, 11Б
Не е ли зима? Къде сме тръгнали да търсим птици? Ама май е по-особена зима, някак си целогодишна. И птиците са изчезнали. Спомням си, имаше ги, много и различни бяха, смело с делата си летяха и променяха света в името на идеала. Една от тях бе бялата врана. Чуйте сега за нейната красота:
Рафаил Клинче! Образ, създаден от Димитър Талев в книгата му „Железният светилник“. Образ-образец, който успя да ме докосне със своето слово и дела. Още с появата си ни подсказва, че ще бъде бяла врана, а именно, че е чужд за града и идва със слава и знайно име. Името му също е символ на словото, всевисш ангел според Библията.- „Нема да целувам ръка никому„ „тез ръце са златни” „за какво ми е живот да треперя над него” - са част от думите му, с които пали не само мен, но и Лазар Глаушев, който също е герой от произведението, но какво описват те? Описват един достатъчно добре себеосъзнат човек, който знае какви таланти и умения има и не се страхува да се изрази и изяви по своя индивидуален и уникален начин, както казва за иконостаса в църквата - „по това ще ни познават хората некога”. Ренесансовият му характер е характерен за бялата врана. Това, че е изключителен човек и живее като себе си, не се харесва на останалите, както и на хората днес, но в романа не се обяснява психологически това, а именно: страхът от различното може да убива и работим така, както работи тялото ни с непознатите тела, убива ги и се опитва да ги прогони, за това трябва да не действаме толкова първично.
Друг човек, който не се харесва, е съседът на Бай Ганьо от „Бай Ганьо журналист“, Алеко Константинов. Той е умен, образован, добър и възпитан (честно, изключителни са и днес тези качества, за жалост). А самият Ганьо го хули и псува... после се чудим защо е зима...
Но самата Бяла Врана от творчеството на Станислав Стратиев, произведението „Балкански синдром“, е нормален човек, което е ненормално, нетипично за света, в който се намира. Което само по себе си е парадокс.
Всички те са различни по свой начин. Всички ние сме различни по свой, но това прави ли ни всички бели врани? Не! Защото съвремието се опитва да потъпче различното, да сътвори добре механизирани, програмирани машини и училището е едно от най-добрите му оръжия до сега. Враните днес се обличат в черно, защото е модерно и крият белите си пера. Те чакат… търпеливи са. Но когато се отстрашат и осмелят да полетят, „клетката ще се превърне в зеница” (Георги Заркин, „Писмо до моя син /завет/“) и ще видим най-накрая мечтаното лято, сияйното небе, отрупано с песни от бели врани и слънчеви хора.... Но ако се замислим.... тогава бялата врана, (метафората за нея) няма ли да се превърне в типична, да загуби своята уникалност?! С кого се шегувам, скотът не би го позволил... но ний пак ще мечтаем!